Последната вечер край морския бряг би могла да бъде и леко носталгична, тъжна по отлитащото лято. Би могла да покаже вече безлюдните плажове, пусти улици и одремани пейки. Без шумната глъч и шарена суматоха, само местни хора, които се чудя дали всъщност не се радват на тази тишина. Те и ние, нарамили голяма торба с грозде и посветени на откриването на работещ фризер за сладолед. Леден вятър свири в ушите ни и погалва нещастните ни гърбове с щипещата си ръка. 

"Студено ли ти е, мамо?" - ме пита моят малък придружител. 

"Да, най-много на кръста."

"Кое е кръст?" - пак въпрос, на който нагледно обяснявам и показвам.

Малка ръчичка ме обвива около кръста, за да ме топли. Малки крачета ходят на пръсти в опит да се изравнят с височината ми. Сладки, светнали очички ме гледат грейнало, доволни от кавалерския жест.  

"Стопли ли се вече, мамо? Малко се уморих да те пазя."

Прекрасна вечер! Студена, ветровита и толкова красива и наша! Последна от чудното ни лято.