Неделна закуска

Ех, кой ли не обича неделната утрин…Човек е свободен да се поизлежава до късно. След порядъчна порция прозявки и протягания да се надигне бавно от леглото и да се отдаде на дълго чудене какво да си приготви за закуска. Следва бавно и лениво похапване и блажено отпиване на любимото топло сутрешно питие…обилно закусил и доволен от простите радости в живота, може да се върне обратно в леглото да позяпа някое филмче, да почете книжка, да рее поглед в тавана и да се чуди дали с някое приятелче да излезе на обяд или да си остане вкъщи и да си отспи…Ех, беше време…

Моите неделните утрини /както и всички останали сутрини, впрочем/ са коренно различни. Обикновено започват с нищо незаслужено бръкване в окото, което ме изважда от дебрите на мъртвешкия сън. Крайно нечестно, защото само преди час мъничето е изпило сутрешното си мляко и е редно да поспи поне още малко. Споменах ли, че часът е около 7? Скачам от леглото, изпивам си хапчето за супер сила и се превръщам в едноръкия Шива / Не, не бъркам! В моя случай едната ръка е неотменно заета с поддръжката на висящото на левия ми хълбок 8-месечно човече/. Слагам на котлона задължителната /вече повече от година/ порция макарони и започвам първите преговори на деня с каката - а именно колко точно захар да й сложа. Тя никога не е доволна и се има все за ощетена. Обикновено преговорите се закриват по командно-административния метод с престорено ядосано от моя страна: „Ще сложа толкова захар, колкото аз реша! Иначе зъбите ти ще почернеят!”. Сетне благодарение на предаването на моя добър приятел динозавърът Барни, макароните са изядени без протести. През това време бебето е преоблечено и нахранено / то поне си има апетит, пу-пу!/, леглата оправени, кухнята и коридорът са измити, пералнята заредена - пусната - простряна, чантата за излизане е приготвена с всичките му води, млека, горещо пюре и дрехи за преобличане.

А споменах ли, че бързаме? В неделя незнайно как винаги бързаме за някъде. Или ще е рожден ден, или среща, или нещо трето…Барни свършва, макароните са изядени и се започва второ действие от сутрешната драма – обличането! Това дете никога няма достатъчно дрехи. Все няма какво да облече, все това или онова не й било отивало и т.н. Докато тече разправията, сръбвам още една глътка кафе и изяждам 1-2 бисквити. Когато вече, аха-аха сме готови и строени в коридора за тръгване, по-добрата ми половинка се сеща да си глади дрехите за излизане. Бебето започва да капризничи, защото вече му се спи / и как няма с това ранно ставане/, а каката мрънка, че ето, видиш ли, не сме чакали само нея. Хвърлям последен поглед към апартамента и виждам, че незнайно кога на средата на хола е кацнало леглото на куклата-бебе, барабар с целия му антураж от одеалца, дрешки, гърнета и пр. На дивана пък са събрани възглавниците от цялата къща, като върху всяка една се мъдри плюшено животно. С чинийка от пластелинови сладки най-отпред, разбира се. И сокчета, оцветени с боички. В детската стая всички дрехи са извадени на земята, а в банята сякаш е имало наводнение / безспорно куклата-бебе е била къпана/. А едва след няколко месеца и момъкът ще вземе да проходи...вече получихме и първото камионче -подарък...

Изхвърчаваме бързо преди малката фурия да е решила да се върне за нещо, което обаче задължително се случва няколко етажа по-надолу. А споменах ли, че нямаме асансъор?

Та така…за остатъка от неделния ден и неделната вечер ще разказвам друг път:–)