2013/09/14

Последната вечер край морския бряг би могла да бъде и леко носталгична, тъжна по отлитащото лято. Би могла да покаже вече безлюдните плажове, пусти улици и одремани пейки. Без шумната глъч и шарена суматоха, само местни хора, които се чудя дали всъщност не се радват на тази тишина. Те и ние, нарамили голяма торба с грозде и посветени на откриването на работещ фризер за сладолед. Леден вятър свири в ушите ни и погалва нещастните ни гърбове с щипещата си ръка. 
"Студено ли ти е, мамо?" - ме пита моят малък придружител. 
"Да, най-много на кръста."
"Кое е кръст?" - пак въпрос, на който нагледно обяснявам и показвам.
Малка ръчичка ме обвива около кръста, за да ме топли. Малки крачета ходят на пръсти в опит да се изравнят с височината ми. Сладки, светнали очички ме гледат грейнало, доволни от кавалерския жест.  
"Стопли ли се вече, мамо? Малко се уморих да те пазя."
Прекрасна вечер! Студена, ветровита и толкова красива и наша! Последна от чудното ни лято. 










2 коментара:

  1. Аз пък никак не възразявам да гледам пустите ти плажове- освен онзи малък мъж , дето те пази, друга компания едва ли ти е липсвала.
    Още по-прекрасна есен ти желая!

    ОтговорИзтриване
  2. Ох така красиво си го написала ... стопли ми душата в студената дъждовна вечер :) Прегръдки и целувки за малкия голям джентълмен, тези мигове за незабравими ...

    ОтговорИзтриване

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...